Но вие българи ли сте?
Честит празник, българи! „ Но ний знаем, че в нашто недавно, свети нещо ново, има нещо славно... ", споделяше дядо Вазов - най-достолепният летописец на най-кървавите епохи от нашата история. Нека не забравяме предишното си " тъй като там нейде на връх планината,що небето синьо крепи с рамената,издига се някой див, всеизвестен връх,покрит с бели кости и със кървясъл мъхна вечен героизъм монумент огромен;защото в Балкана има един спомен,има едно име, що постоянно живей... " Днес на всички места ше чуваме стиховете на Вазов, които всеки от нас знае наизуст и ги декламира на децата и внуците си, за ги знаят и те. Предлагаме ви един от разказите на Патриарха на българската литература, който ще ви накара да се замислите за годините след Освобождението и който звучи тъжно и настоящо в актуален прочит.
Края на юли 190… година.Последните слънчеви лъчи се разтопиха в едно море от пурпур, което заливаше хоризонтната линия на Южните Родопи, и по-късно в покрайнината настана транспарантна дрезгавина. Долините и проломите потънаха в сянка, а възвишенията меланхолично се открояваха на последователно бледнеющия хоризонт. Всичко полека-лека затихна, онемя — Родопите към този момент заспиваха… И въдвори се дълбока, мистична тишина…
Нощ.
Но измежду общата устойчивост ненадейно нещо шавна там нейде в гъсталака и по-късно из него внимателно се извлече някой. Непознатия деликатно изгледа покрайнината, вслуша се и, след късо разсъждение, потегли.
Това беше един едвам двадесетгодишен юноша с отслабнало лице и превързана ръка. Той беше бунтовник от четата на Станева, която след едно стълкновение се отдръпна в планината, а младежа, ранен в ръката, се заблуди в покрайнината. И четвърти ден беше към този момент, откак той се скиташе с вяра да мине в България, да се излекува и след това още веднъж да се върне в Македония.
След дълго и настойчиво ходене, младежа се озова на плоския връх на едно нагорнище. Преди да седне да отпочине, той огледа покрайнината. Нещо обърна вниманието му и той впери взор в далечината. Там нейде надалеч, надалеч се виждаха огнени езици, които, треперейки, злокобно се издигаха към звездното небо.
Гореше някакво българско село…
На лицето на младежа се изписа дълбока скръб; той въздъхна и седна или по-добре се повали на земята, с цел да почине.Луната заливаше покрайнината със своята сребърна светлина, а проломите и доловете тънеха в загадъчен мрак.
Непобедим апетит мъчеше нещастния юноша, който в продължение на своето четиридневно скитничество се храни с всякакви зеленчуци и треви, заради което се чувствуваше напълно слаб. Той имаше потребност от храна, с цел да поддържа силите си, и реши как-как да си достави такава. С това желание той се подвигна и потегли.
На разсъмване той съгледа една дъскорезница край една дребна речица и уверено се насочи към нея. Като наближи, той побара револвера, прикрит под облеклата му, и се успокои. Но какво беше неговото удивление, когато отсреща му се появи един турчин — владетеля на дъскорезницата.
Изненадани един от други, и двамата се стопираха на местата си като вкаменени, срещнаха погледи н в продължение на една минута се гледаха. Първи продума турчина: той учтиво предложения непознатия си гостенин. И младежа отиде. Той описа на турчина, както можеше, че е някакъв чифлишки служащ, че се е заблудил в планината и че умира от апетит.
— Който и да си, синко, за мене е все едно — ти си мой посетител — рече турчина, като се досети какъв човек имаше напреде си. — Отивам да донеса каквото господ дал, а ти се разположи и бъди спокоен — прибави той и изчезна в дъскорезницата.
Утринните слънчеви лъчи към този момент покриваха с нежна златиста светлина родопските възвишения. Птичките благо цвъртяха в букаците. Утринна хладина излека лъхаше…
Между това турчина се яви, носейки самун, сирене и мляко. Той постави всичко това пред госта си, седна отсреща му, предложения го и започнаха двамата да ядат.След яденето младежа помоли турчина да му дефинира посоката към царския път — шосето, — като искаше с това да го вкара в подвеждане и да го накара да повярва, че той не е подозрителен човек. И турчина извърши желанието му, само че някак инцидентно той добави:
— А в случай че доста надясно се отклониш, ще додеш на българската граница…
— Това ми и би трябвало — си намерения младежа, тури в пазвата си хляба и сиренето, които турчина му даде за път, елементарни се с него и потегли.
Като се отдалечи много, той промени посоката на вървежа си, вярвайки, че турчина ще го съобщи и ще му направи някакво зло, тъй като той беше негов посетител, само че в този момент, освободен от отговорностите на гостоприемството, той можеше или да го съобщи, или пък самичък да го издебне и убие. Обаче той се лъжеше, тъй като след неговото тръгване турчина се залови за работата си.
И монотонния тон на дъскорезницата наруши утринната тишина.
Надвечер, когато младия пасажер минаваше през един лес, някой му извика да се спре. И той се спря. Тогава при него се яви един въоръжен българин във въстаническо облекло и му сподели, че той е от четата на Самуилски, че е подложен на стража и че би трябвало да го води при четата. Младежа, весел, че отива при свои хора, последва четника.След едно късо циркулиране в леса, те додоха при четата. Повече от стотина души седяха, ситуирани на една полянка измежду леса; по-настрана имаше една група от 3–4 души, които бяха предводителите.
Но за огромно удивление на младежа, той бе признат хладно и, по заповед на основния шеф на четата, водиха го нейде настрани в леса, дето по-късно се яви и самичък той, съпроводен от няколко четници.
Бе почнало да се смръква.
— Кой си и отде идеш? — късо запита началника младежа и хвърли студен взор върху него.
— Родом съм от С. и като свърших софийската гимназия, в желанието си да се жертвувам за светото македонско дело, додох в Македония и постъпих в четата на Станева…
— На Станева! — яростно го пресече началника и побледня.
Младежа учудено изгледа всички.
— Вие сте били в четата на един наш зложелател, приятелю, който аз, дружно с четата му, скоро ще унищожа. А вас, като негов въстаник, съдя на гибел!
— Как? Осъждате ме на гибел! — извика младежа слисан. — Но аз не съм бандит или изменник, аз съм почтен герой за свободата на Македония…
— Изпълнете присъдата! — студено го пресече началника, като се обърна към четниците, които го придружаваха.
— Но вие българи ли сте? — извика злочестия юноша след свирепия шеф, който постепенно се отдалечаваше.
Никакъв отговор не последва.
Беше се към този момент смръкнало. Леса бе потопен в бездънен мрак, разводнен на места от накладените огньове.
Без да обръща някой внимание на молбите на младежа, той бе без дрехи до пояс и поведен за осъществяване на жестоката и с нищо неоправдана присъда. Един въстаник вървеше напред и осветляваше пътя с една факла от борина, а след него водеха наказания.
На избраното място съвсем принудително повалиха младежа и наместиха главата му върху един дънер.
Наоколо беше безшумно и тъмно.
— Но вие българи ли сте? — още веднъж пошепна нещастника.
Вместо отговор нещо блесна и в същия момент главата на злочестия герой за свободата на Македония се търколи към пъна…
Края на юли 190… година.Последните слънчеви лъчи се разтопиха в едно море от пурпур, което заливаше хоризонтната линия на Южните Родопи, и по-късно в покрайнината настана транспарантна дрезгавина. Долините и проломите потънаха в сянка, а възвишенията меланхолично се открояваха на последователно бледнеющия хоризонт. Всичко полека-лека затихна, онемя — Родопите към този момент заспиваха… И въдвори се дълбока, мистична тишина…
Нощ.
Но измежду общата устойчивост ненадейно нещо шавна там нейде в гъсталака и по-късно из него внимателно се извлече някой. Непознатия деликатно изгледа покрайнината, вслуша се и, след късо разсъждение, потегли.
Това беше един едвам двадесетгодишен юноша с отслабнало лице и превързана ръка. Той беше бунтовник от четата на Станева, която след едно стълкновение се отдръпна в планината, а младежа, ранен в ръката, се заблуди в покрайнината. И четвърти ден беше към този момент, откак той се скиташе с вяра да мине в България, да се излекува и след това още веднъж да се върне в Македония.
След дълго и настойчиво ходене, младежа се озова на плоския връх на едно нагорнище. Преди да седне да отпочине, той огледа покрайнината. Нещо обърна вниманието му и той впери взор в далечината. Там нейде надалеч, надалеч се виждаха огнени езици, които, треперейки, злокобно се издигаха към звездното небо.
Гореше някакво българско село…
На лицето на младежа се изписа дълбока скръб; той въздъхна и седна или по-добре се повали на земята, с цел да почине.Луната заливаше покрайнината със своята сребърна светлина, а проломите и доловете тънеха в загадъчен мрак.
Непобедим апетит мъчеше нещастния юноша, който в продължение на своето четиридневно скитничество се храни с всякакви зеленчуци и треви, заради което се чувствуваше напълно слаб. Той имаше потребност от храна, с цел да поддържа силите си, и реши как-как да си достави такава. С това желание той се подвигна и потегли.
На разсъмване той съгледа една дъскорезница край една дребна речица и уверено се насочи към нея. Като наближи, той побара револвера, прикрит под облеклата му, и се успокои. Но какво беше неговото удивление, когато отсреща му се появи един турчин — владетеля на дъскорезницата.
Изненадани един от други, и двамата се стопираха на местата си като вкаменени, срещнаха погледи н в продължение на една минута се гледаха. Първи продума турчина: той учтиво предложения непознатия си гостенин. И младежа отиде. Той описа на турчина, както можеше, че е някакъв чифлишки служащ, че се е заблудил в планината и че умира от апетит.
— Който и да си, синко, за мене е все едно — ти си мой посетител — рече турчина, като се досети какъв човек имаше напреде си. — Отивам да донеса каквото господ дал, а ти се разположи и бъди спокоен — прибави той и изчезна в дъскорезницата.
Утринните слънчеви лъчи към този момент покриваха с нежна златиста светлина родопските възвишения. Птичките благо цвъртяха в букаците. Утринна хладина излека лъхаше…
Между това турчина се яви, носейки самун, сирене и мляко. Той постави всичко това пред госта си, седна отсреща му, предложения го и започнаха двамата да ядат.След яденето младежа помоли турчина да му дефинира посоката към царския път — шосето, — като искаше с това да го вкара в подвеждане и да го накара да повярва, че той не е подозрителен човек. И турчина извърши желанието му, само че някак инцидентно той добави:
— А в случай че доста надясно се отклониш, ще додеш на българската граница…
— Това ми и би трябвало — си намерения младежа, тури в пазвата си хляба и сиренето, които турчина му даде за път, елементарни се с него и потегли.
Като се отдалечи много, той промени посоката на вървежа си, вярвайки, че турчина ще го съобщи и ще му направи някакво зло, тъй като той беше негов посетител, само че в този момент, освободен от отговорностите на гостоприемството, той можеше или да го съобщи, или пък самичък да го издебне и убие. Обаче той се лъжеше, тъй като след неговото тръгване турчина се залови за работата си.
И монотонния тон на дъскорезницата наруши утринната тишина.
Надвечер, когато младия пасажер минаваше през един лес, някой му извика да се спре. И той се спря. Тогава при него се яви един въоръжен българин във въстаническо облекло и му сподели, че той е от четата на Самуилски, че е подложен на стража и че би трябвало да го води при четата. Младежа, весел, че отива при свои хора, последва четника.След едно късо циркулиране в леса, те додоха при четата. Повече от стотина души седяха, ситуирани на една полянка измежду леса; по-настрана имаше една група от 3–4 души, които бяха предводителите.
Но за огромно удивление на младежа, той бе признат хладно и, по заповед на основния шеф на четата, водиха го нейде настрани в леса, дето по-късно се яви и самичък той, съпроводен от няколко четници.
Бе почнало да се смръква.
— Кой си и отде идеш? — късо запита началника младежа и хвърли студен взор върху него.
— Родом съм от С. и като свърших софийската гимназия, в желанието си да се жертвувам за светото македонско дело, додох в Македония и постъпих в четата на Станева…
— На Станева! — яростно го пресече началника и побледня.
Младежа учудено изгледа всички.
— Вие сте били в четата на един наш зложелател, приятелю, който аз, дружно с четата му, скоро ще унищожа. А вас, като негов въстаник, съдя на гибел!
— Как? Осъждате ме на гибел! — извика младежа слисан. — Но аз не съм бандит или изменник, аз съм почтен герой за свободата на Македония…
— Изпълнете присъдата! — студено го пресече началника, като се обърна към четниците, които го придружаваха.
— Но вие българи ли сте? — извика злочестия юноша след свирепия шеф, който постепенно се отдалечаваше.
Никакъв отговор не последва.
Беше се към този момент смръкнало. Леса бе потопен в бездънен мрак, разводнен на места от накладените огньове.
Без да обръща някой внимание на молбите на младежа, той бе без дрехи до пояс и поведен за осъществяване на жестоката и с нищо неоправдана присъда. Един въстаник вървеше напред и осветляваше пътя с една факла от борина, а след него водеха наказания.
На избраното място съвсем принудително повалиха младежа и наместиха главата му върху един дънер.
Наоколо беше безшумно и тъмно.
— Но вие българи ли сте? — още веднъж пошепна нещастника.
Вместо отговор нещо блесна и в същия момент главата на злочестия герой за свободата на Македония се търколи към пъна…
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ